Светът още не може да се свести от изненадата, която му поднесоха на 17 декември т.г. с безпрецедентните си паралелни телевизионни изявления президентите на Куба и САЩ Раул Кастро и Барак Обама. Двамата лидери не само си размениха затворници, но и обявиха, че ще възстановят дипломатическите отношения между страните си, запазвайки уважение към различията си. Обама дори предложи отмяна на ембаргото срещу Куба. Въпреки че това може да реши само американският Конгрес, където мнозинство имат враждебните към идеята републиканци, президентът на САЩ също разполага с лостове за смекчаване на антикубинските санкции. Явно ставаме свидетели на епохална смяна на курса между Куба и САЩ.
Не закъсняха коментари, че пред видимия провал на толкова проточилата се силова политика Обама просто сега цели да превземе Куба отвътре, чрез икономическо и културно проникване. Хавана обаче е доволна от получените уверения, че нейният модел на управление ще бъде уважаван и от факта, че явно вече не важи досегашният твърд американски постулат, че диалог с Куба няма да има, докато там на власт е който и да е от фамилията Кастро.
Контактите между Хавана и Вашингтон се стоплят доста отдавна и това е стратегическа линия, прокарвана от Раул още от разпадането на соцлагера и увисването на Куба без „гръб” в началото на 90-те. Кастро-младши е страстен почитател на китайския модел пазарен социализъм и особено на виетнамския вариант. Както Виетнам успя да преодолее раните от войната със САЩ и наложените му след нея американски санкции, да превърне икономиката си в най-бързоразвиващата се в Югоизточна Азия и да възстанови ползотворните връзки с американците, така и Куба би могла да го постигне, смята Раул.
Той намери начин да използва интензивната комуникация с американските власти по дълго проточилия се хуманитарен проблем с кубинските агенти, хвърлени в американски затвори още от 1998 г., да издейства размяната им за американски инструктор на кубински дисиденти, осъден в Хавана, и да оползотвори всичко това за постигане на по-добър климат на разбирателство с Вашингтон.
Своя роля несъмнето е изиграла и дъщерята на Раул – Мариела Кастро, която оглавява кубинския Национален център за сексуално възпитание, бранещ правата на гейове, лесбийки и транссексуали. По тази линия, както е известно, може да се комуникира много успешно с демократите в САЩ и с Обама в частност. Въпреки споменатата забрана за семейство Кастро, Мариела нееднократно е гостувала в САЩ за срещи и конференции.
За сегашното американско „омекване” имат значение и вътрешните промени, започнати в Куба след 2010-а. Те направиха икономиката й по-гъвкава за чужди инвестиции, допуснаха гражданите на страната да развиват частна инициатива най-вече в услугите и селското стопанство, отмениха изходните визи за кубинците и т.н. Всичко това се нарича „актуализация на социализма”, а в чужбина се разчита като вариация на китайския или виетнамския модел „пазарен социализъм”.
Преди да се стгигне дотук обаче Куба премина през доста тежки изпитания по време на „специалния пероид”, последвал разпадането на соцлагера – между 1990 и 1997 г. Оставайки внезапно без съветския петрол и другата помощ от страните от изчезналия СИВ, Островът на свободата сви своя БВП с цели 36%. Липсата на енергия и на алтернативни пазари докараха драстични дефицити. Режим на тока потапяше градовете в мрак, хранителните дажби с купони бяха орязани до минимума за оцеляване, придвижването ставаше с колела поради липса на бензин. Хората отглеждаха марули в саксии по балконите и си правеха „бифтеци” от обработени с подправки кори на грейпфрути.
Излизането от тази драма започва с отварянето на страната за чуждите инвестиции най-вече в туризма, в който бързо потичат капитали от Испания, Франция, Италия, Канада, Германия, Великобритания, но също и в производството на никел, където основен играч е Канада. Към 1996 г. Куба започва да бележи ръст от около 6%. После обаче в САЩ е приет законът „Хелмс-Бъртън”, който усдря оп трети страни, търгуващи с острова, и нещата пак започват да буксуват.
Новият проблясък е свързан с идването на Уго Чавес на власт в богатата на петрол Венесуела през 1998 г. Дружбата му с Фидел Кастро осигурява на Куба евтин петрол срещу помощ от страна на кубински лекари и учители във Венесуела.
През 2008 г., малко преди 80-годишнината си, Фидел прекарва тежка операция и се оттегля от активната политика. Ръководството на партията и държавата е поето от брат му Раул, кой явно не желае икономиката на страната отново да е зависима само от един външен съюзник. И лансира програмата си за „актуализация на социализма”. Около 500 000 държавни служители са съкратени и пренасочени към „работа на собствена сметка”. Обсъжда се и отказ от купонната система, което обаче среща недоволство сред хората, свикнали чрез нея да получават гарантирани хранителни продукти. Състоянието на икономикато обаче явно е такова, че Раул предупреждава – или страната трябва да осъществи промените, „или пропадаме”.
Амбицията му е здравеопазването и образованието – най-голямата гордост на Куба, да останат безплатни, да продължат и другите социални грижи за населението. За да има повече приходи за целта в хазната, е необходимо и по-мащабно развитие на чуждите инвестиции. Една от най-новите и най-внушителните е на Бразилия. С нея пристанището Мариел ще стане най-големият порт за едрогабаритни товарни кораби в Мексиканския залив. Очертава му се светло бъдеще с разширяването на Панамския канал и със строежа на втори междуокеански воден път – през Никарагуа.
Перспективите ще са още по-добри, ако най-после отпадне и американското ембарго. От това явно вече са заинтересвани и самите американци. Впрочем, доста фирми с участие на американски капитали, регистрирани я в Панама, я в Мексико, я в Канада, отдавна вече са в Куба. На тях ембаргото също им пречи. Като добавим и днешните световни геостратегически съперничества, става разбираемо защо Вашингтон не желае повече да отсъства от апетитна Куба.

..............

Скромният Раул

Пълното му име е Раул Модесто Кастро Рус. Модесто значи „скромен”. И той наистина доста дълго и скромно стои в сянката на по-големия си с 5 години и харизматичен брат Фидел. Все пак самият Фидел още на младини обича да повтаря, че Раул му е брат „два пъти”, защото са заедно и в революцията. Баткото вярва на Раул безгранично и го прави военен министър и свой заместник на партийния, държавния и правителствения връх. Така че съвсем логично именно Раул замества тежко разболелия се през 2006 г. Фидел – отначало временно. През 2008 г. парламентът на Куба официално избира Кастро-младши за председател на Държавиня съвет, а през 2013-а го и преизбира. През 2011 г. конгрес на ККП утвърждава Раул и като партиен лидер.

...................................

Лекари без граници а ла кубана

Куба е единстветана в Латинска Америка и Третия свят, успяла да влезе в първата десетка страни в света с най-добър индекс за човешкото развитие по такива показатели като продължителност на живота, образование и качество на живота. Това сочат данни на Програмата за развитие на ООН (PUND). Показателят на детската смъртност на острова е едва 4,6 на 1000 живородени – най-ниският на американския континент, по-нисък от САЩ и Канада. Страната от деля най-високия в света процент от БВП за образование – 13%, и има и най-много лекари на глава от населението – 85 000 при 11 милиона жители. Това е два пъти повече от съотношението при американските граждани. В момента над 40 000 кубински медицински кадри, сред които 15 407 лекари, работят в 66 страни. От стартирането на „Опецария Чудо” през 2004 г. кубински офталмолози са възвърнали чрез безплатни операции зрението на 2,5 милиона души от 28 страни. С медицински бригади Куба се отплаща и на Венесуела за петрола, който получава оттам.
Стотици кубински медици в момента са в Сиера Леона, Либерия и Гвинея, борейки се срещу ебола. Чрез Световната здравна организация молба за това бе отправена към Хавана и от Вашингтон. Куба откликна веднага. Кубинските лекари, които от десетилетия работят при тежки условия в много африкански страни и отиват и при най-бедните общности, където европеец или американец не стъпва, се ползват с доверие и авторитет сред местните хора.

........................................

Дружбата с България

България и Куба установяват дипломатически отношения през 1960 г. В годините на социализма на Острова на свободата работят около 40 000 български специалисти в различни сфери, а у нас се обучават много кубински студенти. Заради Кубинската революция в СУ „Св. Кл. Охридски” се основава и катедра „Испанистика” и започва да се изучава испански език. Важен е приносът за това и на преподаватели от Куба.
С голяма любов и до днес кубинците посрещат българските певци Йорданка Христова (на която са кръстени много вече пораснали кубинки) и Бисер Киров. У нас пък още си спомнят емблематичното посещение на Фидел Кастро в България през 1972 г., когато той успява да избяга от охраната си, за да поиграе на воля баскетбол и за да се качи на Витоша. Тодор Живков пък е гостувал на Острова на свободата през 1970 и 1975 г.
И до днес в Куба се ползват наши водни помпи и хладилни инсталации. Оставили сме там построени от България язовири и заводи. Но българските вина, консерви и козметика, популярни там през 70-те и 80-те, вече са изчезнали от кубинския пазар. Двустранният ни търговски обмен сега се развива крайно неравномерно – ако през 2013 г. се покачва с 16,5%, то за първата половина на 2014 г. спада с 9% на годишна база. Ние изнасяме инсектицити, автомобилни части, пневматични гуми, от Куба внасяме необработени тютюни, пури, етилов алкохол.