„Ще се върнат! Ще се върнат! Ще се върнат!”
Скандирането на залата прилича на заклинание под сплетените ръце и развяващите се знамена. От гигантския плакат на стената гледат лицата на петима мъже. Те са тези, които трябва да се върнат. Петимата антитерористи, Петимата герои или просто Петимата, както ги наричат всички в Куба. Антонио Гереро, Фернандо Гонсалес, Херардо Ернандес, Рамон Лабанино, Рене Гонсалес. Те са в затвори в САЩ от 14 г. Арестувани са през 1998 г. като агенти на Хавана, внедрени в радикалните среди на антикастристката емиграция в Маями, за да събират информация за плановете й за саботажи и атентати в страната им. Получават от пристрастен съд пак в Маями крайно тежки присъди (трима от тях – доживотни), които след дълги обжалвания са заменени с малко по-леки, с изключение на случая на Херардо. Куба не спира да твърди, че Петимата са невинни, че обвиненията срещу тях са скалъпени, че те не са шпионирали тайни на САЩ, а само са пазели родината си от терористи. Каузата за освобождаването им е основен акцент в кубинската външна и вътрешна политика и е приета наистина присърце от кубинците. По емоционален градус случаят може да се сравни с делото срещу нашите петима медици в Либия. За разлика от българската „тиха дипломация” обаче Куба залага точно на обратното – колкото се може повече да вдига шум.
Това е и целта на разгърнатото по света доста внушително движение за солидарност с Петимата. Негови представители ежегодно се събират в около 300-хилядния кубински град Олгин (в източната част на острова) на международни колоквиуми под надслов „За освобождението на Петимата и против тероризма”. Осмото поредно издание премина от 28 ноември до 1 декември т.г. В него участва и пратеник на активно действащата у нас Асоциация за приятелство „България-Куба”. Събитието регистрираха и трима български репортери, гостуващи в страната с група на Съюза на българските журналисти.
Над 300-ата чужди участници от 44 страни от петте континента бяха настанети в хотел... „Перник”. Перник и Олгин са градове побратими още от времената на соцлагера, а хотелът е дело на български проектанти и строители. Някогашните наши специалисти, работили в различни сфери в града, са оставили топли спомени у жителите на Олгин. Това важи и за цяла Куба. Навсякъде ни посрещат сърдечно, с истории за стари приятелства и смесени бракове, с грейнали погледи и с носталгия към изчезналите от пазара българска козметика и български консерви. Сега по щандовете има реномирани световни марки, но нашите още се помнят. Срещаме в Олгин и двама кубински работници, живели в България преди три десетилетия. Кресенсио работел в завод „Мадара” в Шумен, а Рейналдо – в жп завода в София. И двамата чудесно говорят български, а Рейналдо има и двама пораснали сина от бившата си жена българка. Единият е в Олгин, другият е в София...
Но топлата връзка България-Куба е достойна за отделен репортаж. Сега ще спомена само, че кубинците много се интересуват как се живее в България и се вълнуват защо не сме съхранили безплатното си здравеопазване и образование в новите условия. Те си ги пазят и са горди с това. Кубинската държава гарантира този социален фундамент. Същевременно в страната от няколко години тече т.нар. процес на актуализация на социализма с цел икономиката да стане по-ефективна и производителна без да се променя политическата система. Отвори се път за частната инициатива (тук я наричат „работа за собствена сметка”) главно в селското стопанство, услугите, търговията, туризма. Почти всички фризьорници и бръснарници вече са частни, пълно е с частни ресторанти и таксита, масово се дават жилища под наем на чужденци. Селскостопанската земя пък се дава безвъзмездно от държавата за ползване на частни стопани, които се задължават само да я обработват и да осигуряват реколта и продукция. Ако спрат – земята се взима и се дава на друг, оставайки държавна собственост. Резултатът е, че пазарите са пълни с плодове и зеленчуци, а селяните са станали една от най-заможните прослойки. Впрочем, диференциацията по доходи и по изкласяване на предприемачески дух напредва в познато и нам темпо - като в етапа на късния соц и на „постановление 56” за „стопанската сметка”. Засега е трудно да се прецени доколко кубинците ще успеят да избегнат нашите последвали турбуленции. Самите те повтарят, че социализмът им не е закостеняло клише, а процес на постоянно развитие въз основа на ценностите на социалната справедливост.
Нито парче необработена земя не се видя от автобуса по пътя между Олгин и разположения на 86 км от него Маяри – едно от селищата, сериозно засегнати от урагана „Санди”, който преди да съсипе Ню Йорк вилня и в Източна Куба. В Маяри, както и в още 6 общини на прониция Олгин, участниците в колоквиума за Петимата отидоха, за да помогнат с доброволен труд за преодоляване на щетите от бедствието. Работата бе да се пренесе и пресее пясъкът за реконструкцията на пострадалия местен мотел. Включиха се делегати от България, Аржентина, Венесуела, Колумбия, Куба, Никарагуа, Пуерто Рико, Салвадор, САЩ, Чили и т.н. Радиоуредбата стимулираше с кубински ритми трудовия ентусиазъм и един от бригадирите не издържа – завъртя пламенна румба с местна журналистка.
По време на самите делови заседания на колоквиума в конгресния център на Олгин южният темперамент също често избиваше в бурни скандирания и просълзени изказвания. Най-много емоции бликаха около участващите във форума майки и съпруги на Петимата. Там бяха майките на Тони и Рене, сестрата на Тони, жените на Херардо и Рамон. Липсваха само роднините на Фернандо, които бяха на посещение при него в затвора в САЩ.
Хората в Куба познават майките и жените на Петимата по лице, всички искат да ги прегърнат и да е снимат с тях. Същото важеше и за чуждите участници в колоквиума. Най-оживено винаги бе около най-красивата от „половинките” на затворниците – дребничката, но много силна духом Адриана Перес, съпруга на най-тежко осъдения Херардо, който е с две доживотни присъди плюс 15 г. Допълнителна беда е, че двамата са били съвсем млади при ареста и така и не са успели да си родят дете, а много мечтаели за това. И още: наред с Ола Салануева, жената на Рене, Адриана е другата съпруга, на която американците отказват виза. Двете не са могли да посетят любимите си нито веднъж за изтеклите 14 г. Адриана ми каза: „Всяка сутрин се будя с вярата, че това ще е последният ден без Херардо. Тя ме крепи. Но все пак 14 откраднати от живота ни години са прекалено много...”
Сп. „Тема” стана изключително популярно на срещата в Олгин, защото се разбра, че през 2012-а е взело и отпечатало интервю с Тони Гереро, дадено от него по имейла от затвора му в САЩ. Майката и сестрата на Тони специално благодариха за публикацията. Голямата болка на семействата и на движението в подкрепа на Петимата е, че рядко каузата им успява да стигне до големи световни медии. А само широкото разгласяване на случая и то най-вече в САЩ, където обществеността засега е слабо информирана, може да създаде по-благоприятни условия за евентуалното освобождаване на петорката. Вероятността това да стане чрез помилване от Барак Обама е доста ефимерна – просто антикастристкото лоби в САЩ е прекалено силно и държи в клещи обитателя на Белия дом, който и да е той. Все пак Обама е много по-симпатичен на кубинците от всички други американски президенти досега. Иска им се да вярват, че в сърцето си той би избрал хуманния изход.
По делото на Петимата интензивно работят американски юристи и адвокати. Те лансират сега нова линия в защитата – събрани са доказателства, че повлиялите на съда вестникарски публикации преди, по време и след съдебния процес срещу Петимата са били всъщност поръчкови и платени, като са тиражирали лъжливи твърдения. При други казуси в САЩ подобни факти веднага са довеждали до анулиране на процеса, каквото е и изискването на американското законодателство. Но понеже случаят е прекалено политизиран, роднините на Петимата са скептични и не очакват бърза и позитивна развръзка. „Нямаме особено доверие в американската праводсъдна система. Повече разчитаме на силата на международната солидарност,” каза ми Елизабет Палмейро, съпругата на Рамон, с която се познаваме от предишното ми пътуване до Острова на свободата преди 4 г. Елизабет бе и на Европейската среща за солидарност с Куба в София през 2010.
Суперлативи за България и за организацията на „нашата” среща чух от белгийски, швейраски и австрийски делегати, гостували и у нас, като швейцарецът специално се беше парфюмирал с мускалче розова есенция в чест на българската група.
Организаторите на колоквиума от Кубинския институт за дружба между народите (ИКАП) много се радваха на нас и на руснаците от „Коммунисты России” (алтернативна на партията на Генадий Зюганов формация), защото бяхме единствените от бившия соцлагер. Към славянската компания се самозачисли и словенец, който от 48 г. живее в Канада с жена германка, но въпреки това обяви: „Аз съм югославянин!” Най-колоритен от канадската делегация бе предводителят на... Партията на носорога, който ходеше със сплетена на плитка дълга брада и с вързан на лента рог върху челото. Уверяваше, че така пародира буржоазната партийна система – защото допускала всякакви карикатури на сцената, но не и в задкулисието, където се взимат решенията.
В Олгин имаше и голяма група италианци, и испанци, и французи, и германци, и ливанци, и палестинци, и южноафрканци, и дори перфектно говорещ испански бивш виетнамски посланик в Хавана...
Специален гост на колоквиума бе испаноезичната американка Долорес Уерта – легендарна синдикалистка и боркиня за граждански права в САЩ, която преди броени месеци лично Обама награди със специален президентски медал. Смята се, че именно нейният авторитет му е донесъл голяма част от гласовете на „латинос”-ите на президентските избори, които наклониха везните в негова полза. Кубинците, естествено, много разчитат на Долорес да намери начин да размърда общественото мнение в САЩ в полза на Петимата и изобщо на нормализирането на американско-кубинските отношения.
Привличането на известни американци към солидарността с Куба и с петорката нейни затворници е основната задача, която си е поставила една от най-дейните активистки на движението в САЩ – аржентинката от Окланд, Калифорния, Алисия Храпко. (Дядо й и баба й били украинци...) Алисия се оказва в САЩ случайно, когато съвсем млада бяга с гаджето си от военния преврат в Аржентина през 1976 г. Днес, вече майка на три пораснали деца и координатор на държавни социални програми, тя посвещава цялото си свободно време на кубинската кауза. Именно Алисия е издействала 23 холивудски знаменитости да подпишат петиция за освобождаване на Петимата. Пак тя заедно със сегашния си мъж вече 10 г. редовно посещава Херардо в затвора му в Калифорния. „Срещите в Олгин са много важни за мен, защото тук разменяме информация с другите комитети за Петимата по света, кой какво е направил, споделяме идеи, зареждаме се един друг. И най-важното – потапяме се сред живота на усмихнатата и спокойна Куба. С всичките му недостатъци той е много по-човечен от дискредитиралия се и в самите САЩ неолиберален модел,” каза ми Алисия след митинга и поднасянето на цветя пред паметника на Че Гевара в края на колоквиума в Олгин. А Кения Серано, председателката на ИКАП, обобщи: „Нашата, на кубинците, битка не е, за да казваме на някого „да, господине”. А за да сме свободни, суверенни, да запазим достойнството си – това е ключът към разбирането на Куба. Опитват се да ни вкарат в своето клише за еднополярен свят. Но ние сме дисиденти в този техен свят. Имаме си нашето собстнвено разбиране какъв да е животът ни, затова ги плашим”.
Коя е всъщност кубинската великолепна петорка, може би олицетворявана днес от петимата мъже от плакатите? Това са петте стожера на кубинския начин на живот: съпричастието („Бъдете способни да почувствате като своя болката от всяка несправедливост, извършена където и да е по света,” пише Че Гевара в прощалното писмо до децата си), пиететът към човека – и особено към децата (които тук са обожавани от всички!), високото ниво на образованост и култура (провинциална продавачка на сергия може да ви изреди големите градове в България – я опитайте същото в Белгия, примерно!), безплатното здравеопазване, радостта от живота. Ако бяха други, кубинците нямаше да издържат 50-те години блокада и нямаше така неистово да вярват, че техните Петима герои наистина ще се върнат.

....................

Писма на любовта

„...Когато сутрин отварям очи, първата ми мисъл винаги е за теб, да знам, че съществуваш, че те имам, че си ми опора... Ние имаме най-важното, нежност моя, ние се имаме един друг, имаме тази безкрайна любов, издържала на всякакви изпитания, вече всичко е по силите ни... Обичам те, кралице. Нямаш представа как се разтърсва цялото ми тяло, когато само помисля как ще те държа в прегръдките си и ще целувам челото ти и тези очища, в които потъвам. Знаеш ли кой е най-важният проект в живота ми? Най-важната причина, заради която трябва да се върна? Основният мотив да искам да живея много години?... Това е да те направя щастлива и да мога да отговоря на всички твои жертви и на цялата любов, която ми дари през тези години...”
Това е част от писмо на Херардо Ернандес до жена му Адриана Перес, излязло в уникалното книжно издание „Писма на любовта” в чест на форума в Олгин. То е отпечатано само в 250 екземпляра и съдържа послания на Петимата от затвора до техните любими същества – жени, майки, деца. Всяко писмо е на отделен лист хартия, произведен ръчно и съдържащ пресовани листенца от рози. Всичко е подредено в папка пак от същата хартия, вързано с панделка и забодено с роза от кована мед. Изданието бе връчено на почетните гости на колоквиума, включително пратенчката на „Тема”.