Победата на Кубинската революция на 1 януари 1959 г. (виж в. „Преса” от 22 декември 2014 г.) предизвиква не само песни и танци по улиците заради съборения корумпиран и репресивен режим на генерал Батиста, но и жажда за мъст у близките на над 20-те хиляди избити от диктатурата. Зверствата, вършени от старата власт, са разтърсващи. Емблематичен е случаят с Абел Сантамария, един от водачите при щурма на казармата „Монкада” на 26 юли 1953 г. Заедно с други бунтовници Абел е пленен и изтезаван, за да издаде останалите конспиратори. Понеже мълчи, му изваждат очите и ги поднасят на чинийка на сестра му Айде, също участничка в акцията, за да я накарат да проговори. Но и тя не казва нищо. Абел е убит, Айде е хвърлена в затвора и по-късно продължава революционната си дейност.
След победата на партизаните ожесточението срещу виновниците за подобни ужаси предизвиква вълна от публични процеси и екзекуции на дейци на бившия режим, уличени в престъпления. Наблюдатели от САЩ обаче клеймят процесите като „пародия на правосъдие”. Според американски статистики до 1961 г. в Куба са екзекутирани 2000 души, а до 1970 г. - още 7000. Последните засега смъртни присъди са били изпълнени през 2003 г. – срещу похитители, отвлекли ферибот с пътници.
Същевременно пак според източници от САЩ само от октомври 1960 г. до април 1961 г. ЦРУ е прехвърлило на острова 75 тона експлозиви и 45 тона оръжие за саботажи срещу новата власт. Извършени са 110 атентата с динамит, взривени са 6 влака, изгорени са 150 фабрики, подпалени са 800 плантации. Между 1959 и 1997 г. са осъществени 5780 терористични актове срещу Куба, причинили гибелта на 3478 души. ЦРУ е ръководило 299 военизирани групировки с обща численост от около 4000 души, действали срещу властта в Хавана. До 1966 г. в планинската провинция Ескамбрай се поддържат въоръжени антикастристки отряди, които извършват нападения, саботажи, убийства на млади учители, изпратени да ограмотяват селяните.
Необявената война и икономическото ембарго на САЩ превръщат Куба във фронтова държава. А постоянната заплаха отвън, изострена покрай ракетната криза от 1962-а, консолидира и радикализира власт и народ. Делението на „свои” и „предатели” преминава дори през битови нива.
Движението „26 юли” на Фидел Кастро през 1961 г. се слива с подкрепилите го Революционен директорат „13 март” и Народна социалистическа партия (комунистическата), създавайки Обединени революционни организации. Година по-късно те се преименуват на Единна партия на социалистическата революция в Куба, която от 1965 г. става Кубинска комунистическа партия (ККП). Първият конгрес на ККП е през 1975 г. и избира за партиен лидер Фидел Кастро. През 1976 г.с референдум е приета конституция на страната, която обявява ККП за „висша ръководна сила на обществото и държавата”.
Куба става и член на обединяващия соцстраните Съвет за икономическа помощ (СИВ) през 1972 г. Това й осигурява изгоден търговски обмен със СССР и съюзниците му, включително с България. Съветският блок изпраща много свои специалисти да работят на Острова на свободата и приема на обучение кубински студенти.
Куба членува и в популярното по онова време Движение на необвързаните редом със страни като Югославия, Египет, Индия. Развива интензивно своите образование, здравеопазване, кулутра, спорт. Има купонна система за основните храни, но хората я приемат като гаранция за равен достъп. Постига най-ниски нива на детска смъртност на американския континент. След като още през 1959 г. остава без половината от 6000-те лекари, с които е разполагала дотогава, днес в Куба вече практикуват 40 000 лекари, а в чужбина, помагайки на други държави, работят още 30 000 кубински медици.
Ембаргото обаче й е нанесло щети за 72 млрд. долара през годините. Най-тежко става след разпадането на соцлагера, когато Куба губи 85% от пазарите си, свива износа си с 66%, а вноса – с над 75%. Американските закони „Торичели” (1992 г.) и „Хелмс-Бъртън” (1996 г.) удрят по фирми на трети държави, които търгуват с Куба.
Икономическата преса, мощната пропаганда от Маями и несекващите опити за дестабилизация чрез саботажи и атентати не спират да провокират и човешката драма с бегълците от Куба. Кастро неколкократно дава възможност за масово отпътуване от острова на всички желаещи. Между 1959 и 1962 г. за САЩ заминават над 270 000 кубинци. След Карибската криза обаче американската страна спира този поток. За да се избегнат трагедии със самодейните салове през Флоридския проток, през октомври 1965 г. Хавана отваря пристанището Камариока край Варадеро за кораби от САЩ, които да приберат желаещите да заминат. Отпътуват около 300 000 души. Вторият подобен епизод е през 1980 г. в пристанището Мариел, откъдето заминават 125 000 души. През 1984 г. се сключва кубинско-американско миграционно споразумение. Според него САЩ се ангажират ежегодно да издават по 20 000 визи за кубинци. Това обаче никога не се изпълнява. Американците дават по максимум 400-500 визи годишно. И отново започват напрежения с желаещи да заминат, докато се стига до „кризата със салджиите” през 1994 г., предизвикала ново кубинско-американско споразумение по темата.
Под предлог за подпомагане на хората от саловете през 90-те усърдно действа емигрантската организация от Маями „Братя за спасение”, чиито малки частни самолети непрестанно кръстосват Мексиканския залив. Те нарочно навлизат в кубинското въздушно пространство, ръсят позиви, провокират. След многобройни протести на Куба един такъв самолет бе свален през 1996-а, а двамата му пилота загинаха. Това бе и едно от обвиненията срещу внедрените в емигрантските среди петима кубински информатори, които бяха разкрити и арестувани в САЩ през 1998 г. Задачата им е била да информират Куба за терористични заговори срещу нея. Получили несъразмерно тежки присъди, те бяха освободени едва тази година, разменени с американски затворник в Хавана. Размяната отприщи и обявеното от Обама и Кастро размразяване между страните им.

...............................

Ролята на СССР

През 1960 г. Никита Хрушчов изпраща в Хавана специалния си пратеник Анастас Микоян, който да проучи що за хора са извършили Кубинската революция. Микоян харесва Кастро и му обещава кредит от 100 млн. долара и евтин съветски петрол срещу кубинска захар. Дружбата укрепва, когато след организираното от ЦРУ нахлуване в залива Кочинос Кастро обявява революцията в Куба за соцалистическа. После обаче го вбесява договорката на Москва с Вашингтон през главата му при Карибската криза през 1962 г. Все пак през 1963-а отива на посещение в СССР и силно е впечатлен от постиженията му. През 1974 г. съветският ръководител Леонид Брежнев му връща визитатат в Куба.
Между 1976 и 1980 г. СССР влага 1,7 млрд. долара в строителство и реконструкция на мощности за кубинската индустрия. Между 1981 и 1984 г. Куба получава средно по 750 млрд. долара съветска военна помощ годишно. През 1985 г. обменът със СССР заема 70% от цялата кубинска търговия. Нещата се променят след началото на перестройката. Михаил Горбачов също гостува в Куба – през 1989 г. Но ако дотогава СССР е плащал за кубинската захар 11 пъти над пазарната цена, след това вече плаща само 3 пъти повече. Ако през 1989 г. Куба е получавала по 13 млн. тона нефт годишно, през 1993 г. количеството вече е 3 млн. тона. След разпускането на СИВ през 1991 г. Куба остава без външна икономическа подкрепа.

............................................

Африканската епопея

Натискът на САЩ срещу Куба е провокиран най-вече от тревогата, че примерът й ще зарази и останалите страни от Латинска Америка. Което и става. Другото обаче – че Куба може да се намеси и в Африка – е пълна изненада за американците. Не им е и хрумвало, че страна, която сама е под ембарго, ще има сили за подобна епопея.
Кубински военни съветници се подвизават из Черния континент още от началото на 60-те и това се затвърждава след отиването на Че Гевара в Конго през 1965 г. Но истинското мащабно военно ангажиране на Куба е в току-що станалата независима Ангола в края на 1975 г. То помага на марксистката групировка начело с Агостиньо Нето МПЛА да надвие силите на Заир и ЮАР, набъркали се в гражданската война в страната. Хавана изпраща там свой 15-хиляден контингент без да пита Москва. Чак по-късно гради координация със СССР.
Вторият етап от кубинското участие в Ангола е през 1987 г., когато силите на ЮАР отново атакуват, а кубинците ги разгромяват край Куито Куанавале и така слагат началото на края на апартейда в ЮАР. Ето защо Нелсън Мандела винаги е благодарил на Куба и лично на приятеля си Фидел Кастро. Дълбоко символично е, че първото ръкостискане между американски президент (Барак Обама) и кубински лидер (Раул Кастро) се състоя тъкмо на погребението на Мандела през 2013-а.
По-сложна е мисията на кубинците през 1977-78 г. в Етиопия, която воюва със Сомалия. Хавана е помолена да се включи там от Москва заради геостратегическата важност на Африканския рог. И пак заради Москва и нейната перестроечна смяна на курса се изтегля през 1990 г. Оттогава върви постоянна ислямистка дестабилизация на региона и разцвет на пиратството в Аденския залив.
Трагично завършва и командващият кубинските войски в Ангола и Етиопия ген. Арналдо Очоа. У дома той е обвинен за участие в наркотрафик с Меделинския картел. Осъден е на смърт и е разстрелян в Хавана през 1989 г.

............................
(Следва - развитието на Куба след оглавяването й от Раул Кастро и задаващото се днес помирение със САЩ)