„А, вие сте от колоквиума!” - констатира мургавият млад минувач, доловил чуждоезичната ни реч, докато се снимаме за спомен пред катедралата на централния градски площад в Олгин. Младежът грейва в белозъба усмивка и вдига свит юмрук.
Какъв колоквиум и как бяхме разпознати, ще обясня след малко. Първо трябва да кажа, че Олгин е спретнат 300-хиляден град в източната част на Куба с типична испанска колониална планировка – квартали, разсечени на правилни квадратчета от успоредни и перпендикулярни една на друга улици. Градът дължи името си на основалия го през 1545 г. испански капитан Франсиско Гарсия де Олгин. Днес е административен център на едноименната провинция, която е втората по популярност – след Варадеро – туристическа дестинация на Острова на свободата. Освен с приказните плажове по на около час път от града като Есмералда или Гуардалавака, районът омагьосва и с вълшени планински гледки, и с пещери, и с археологически резервати от индиански времена. Тук е и най-големият кубински водопад Гуаябо, и най-високият островен връх Туркино, и дори родното място на Фидел Кастро – Биран. Пак в Олгин на 27 октомври 1492 г. за първи път на кубинска почва стъпва кракът на Христофор Колумб, който възкликва: „Това е най-красивата земя, виждана от човешко око!”
С една дума Олгин си е отвсякъде туристически център. На международното му летище „Франк Паис” кацат и излитат преки чартъри от и за Канада, Европа, Латинска Америка. Олгинчани са свикнали с чужденците най-вече покрай туризма, разбира се. Но не само. Защото гости идват и за традиционния панаир през май, и за Фестивала на ибероамериканската култура през октомври, и за... вече редовните международни колоквиуми в защита на Петимата в края на ноември и началото на декември.
Всички в Куба знаят кои са Петимата – Антонио Гереро, Фернандо Гонсалес, Херардо Ернандес, Рамон Лабанино, Рене Гонсалес. Те са в затвори в САЩ от 14 г. Арестувани са през 1998 г. като агенти на Хавана, внедрени в радикалните среди на антикастристката емиграция в Маями, за да събират информация за плановете й за саботажи и атентати в страната им. Получават от пристрастен съд пак в Маями крайно тежки присъди (трима от тях – доживотни), които след дълги обжалвания са заменени с малко по-леки, с изключение на случая на Херардо. Куба не спира да твърди, че Петимата са невинни, че обвиненията срещу тях са скалъпени, че те не са шпионирали тайни на САЩ, а само са пазели родината си от терористи. Каузата за освобождаването им е основен акцент в кубинската външна и вътрешна политика и е приета наистина присърце от кубинците. По емоционален градус случаят може да се сравни с делото срещу нашите петима медици в Либия. За разлика от българската „тиха дипломация” обаче Куба залага точно на обратното – колкото се може повече да вдига шум. По света е разгърнато доста внушително движение за солидарност с Петимата. Негови представители ежегодно се събират в Олгин на международни колоквиуми под надслов „За освобождението на Петимата и против тероризма”. На тях се обменят мнения, изработват се стратегии, координират се инициативи за по-широко разгласяване на случая и за настояване пред американските власти да предприемат хуманитарно решение. Осмото поредно на колоквиума издание премина от 28 ноември до 1 декември 2012 г. в Експо-центъра на Олгин с участието на над 300 делегати от 44 страни. Там бе и пратеничка на активно действащата у нас Асоциация за приятелство „България-Куба” и на Българския комитет за освобождаване на Петимата. Събитието регистрираха и трима български репортери, гостуващи в страната с група на Съюза на българските журналисти.
Именно оформилата се така българска компания бе бързо разпозната като причастна към колоквиума от случайния олгинчанин край катедралата. Нищо чудно, разбира се – част от групата се бе пременила в раздадените на всеки участник тениски със символа на Петимата (цифрата 5 с вплетено в нея кубинско знаме и петолъчка) и с недвусмислен надпис: „Вие... да, Вие – какво направихте, за да издействате свободата им?”
Отношението към казуса в Куба е много персонифицирано. Там наистина буквално всеки – било в училище или в университета, било на работното място или в квартала – се чувства ангажиран да изрази личното си съпричастие към Петимата, към семействата им, към кампанията за солидарност и освобождаване. Писането и рецитирането на стихове, съчиняването и изпълняването на песни, рисунките и плакатите са най-масовия израз на това чувство. Но в Камагуей например видяхме и стотици оригами – книжни жеравчета в различни цветове, направени от децата от няколко училища и подредени като голяма петолъчка със заклинанието Петимата да излязат най-после на свобода. Запознаха ни и с майстор-готвач от реномиран курорт, създал пет нови ястия по собствена рецепта, назовани с имената на Петимата. А в разгара на заседанията на колоквиума в Олгин в залата дойдоха да изразят солидарността си и играчите на градския отбор по бейзбол, които се оказаха и звезди от националния тим – та дневният ред се пообърка, защото делегатите се наредиха на опашка за снимка с бейзболистите...
Основен организатор на олгинските колоквиуми е Кубинският институт за дружба между народите (ICAP). Неговата председателка Кения Серано – миньонка с крехка физика, но с неизчерпаема енергия и с пламенен ораторски талант – е главният „двигател” на събитието. Редом до нея е и председателката на Международния комитет за освобождаването на Петимата Грасиела Рамирес, също изключително дейна и всеотдайна – дотолкова, че към края на Осмия колоквиум буквално бе загубила гласа си от многото изказвания, дискусии, разговори...
Специален гост бе испаноезичната американка Долорес Уерта – легендарна синдикалистка и боркиня за граждански права в САЩ, която преди броени месеци лично Барак Обама награди със специален президентски медал. Смята се, че именно нейният авторитет му е донесъл голяма част от гласовете на „латинос”-ите на президентските избори, които наклониха везните в негова полза. Кубинците, естествено, много разчитат на Долорес да намери начин да размърда общественото мнение в САЩ в полза на Петимата и изобщо на нормализирането на американско-кубинските отношения. Личният й контакт с Обама е особено важен, защото тъкмо американският президент е онзи, който би могъл да реши най-лесно случая, ако директнно помилва Петимата или поне ако се ангажира с процедура по замяната им срещу Алан Грос – американец, който е в затвора в Куба заради противозаконни действия на територията й. Вече дори е задействана подписка в интернет в този дух. Силно попадение на американските активисти е и разпространяваната от тях картичка с протегната длан и с надпис: Obama, give me Five.
Привличането на известни американци към солидарността с Куба и с петорката нейни заложници е основната задача, която си е поставила и една от най-изявените активистки на движението в САЩ – аржентинката от Окланд, Калифорния, Алисия Храпко. В същата посока действа и издателката Мери-АлисУетърс от Ню Йорк. Голямата цел е да се пробие стената на мълчанието около този случай в САЩ, да се стигне до големите медии, казусът да получи широка разгласа, общественото мнение да бъде спечелено на страната на Петимата и така Белият дом да бъде принуден да реши съдбата им положително. Всички са наясно, че задачата е изключително трудна. И точно затова лайтмотивът е за постоянно нарастване на солидарността и на кампанията за разгласа. По тази точка бяха единодушни всички участници във форума в Олгин, събрал приятели на Куба от почти цяла Латинска Америка и Европа, от САЩ, Русия, Канада, Ливан, Палестина, Виетнам, Южна Африка, Австралия...
Най-новият елемент в делото на Петимата са откритите от адвокатите им доказателства, че процесът им е бил повлиян от поръчани и платени с милиони долари тенденциозни и подменящи фактите публикации в пресата. По американските закони това е престъпление и би трябвало взетите в такава обстановка съдебни решения, включително присъдите ан Петимата, да бъдат автоматично анулирани. Но откровеното политизиране на случая в САЩ оставя малко надежди, че ще се процедира именно така.
На дискусията в Олгин за ролята на медиите по света за разгласяване на фактите кубинците апелираха всеки в страната си да се постарае да направи по-широко достояние разкритието за поръчаните и платени публикации срещу Петимата. „Ох, кого ли в Италия ще впечатля с това, че има продажна журналистика!...” – въздъхна една от италианските колежки.
Най-силният емоционален момент от колоквиума бе участието на роднини на Петимата. Там бяха майките на Антонио и Рене, сестрата на Антанио, жените на Херардо и Рамон. Липсваха само роднините на Фернандо, които бяха на посещение при него в затвора в САЩ.
Хората в Куба познават майките и жените на Петимата по лице, всички искат да ги прегърнат и да е снимат с тях. Същото важеше и за чуждите делегати в Олгин. Най-оживено винаги бе около най-красивата от „половинките” на затворниците – дребничката, но много силна духом Адриана Перес, съпруга на най-тежко осъдения Херардо, който е с две доживотни присъди плюс 15 г. Допълнителна беда е, че двамата са били съвсем млади при ареста и така и не са успели да си родят дете, а много мечтаели за това. И още: наред с Ола Салануева, жената на Рене, Адриана е другата съпруга, на която американците отказват виза. Двете не са могли да посетят любимите си нито веднъж за изтеклите 14 години...
Майката и сестрата на Антонио бяха много трогнати и развълнувани от факта, че съм успяла да публикувам в България интервю с техния син и брат, взето от него по имейла, от затвора. Всяка такава публикация се приема от роднините и от движението в подкрепа на Петимата като важна победа в разбиването на информационното затъмнение около случая.
Участието на България в колоквиума се забеляза и защото кубинската телевизия включи в репортажите си интервю с представителката на Асоциацията за приятелство „България-Куба”, взето по време на доброволния трудов ден за преодоляване на последствията от урагана Санди в провинция Олигн. Бедствието, за което у нас се говореше единствено като за стоварило се най-тежко върху Ню Йорк, преди това всъщност доста е повилняло и в Куба. Много общини в Олгин сериозно са пострадали. До началото на колоквиума възстановителните работи на повечето места бяха вече напреднали. Но все пак чуждите делегати успяха да дадат и своя принос в шест различни селища. Групата, в която се включих, работи на реконструкцията на полуразрушен мотел в град Маяри, на 86 км от Олгин.
В самия Олгин пък участниците в колоквиума имаха възможност да гостуват на хората от различни градски квартали. Срещите бяха организирани от Комитетите за защита на революцията – масова структура, подобна на нашия Отечествен фронт. Съкварталците ни посрещнаха, събрани пред домовете си. Всеки от тях бе донесъл по нещо сготвено вкъщи или някакъв нарязан красиво плод – и всичко бе подредено на изнесени навън маси, за общо угощение. Българите се случихме на такава среща заедно със салвадорците. Всеки каза по нещо за страната се, за връзките с Куба. После разговорът се разви спонтанно – изпълнен с взаимни въпроси. Кубинците проявиха жив интерес към живота у нас сега. Не можеха да разберат как така сме допуснали да загубим безплатното здравеопазване и образование – точно тези два бонуса, с които Куба продължава да се гордее и които смята да опази дори и в условията на промените, предприемани на острова и наричани „актуализация на социализма”. Подобно на нашия някогашен указ 56 и въвеждането на „стопанска сметка”, днес в Куба се отваря път на частната инциатива, наричана дори по сходен на нашия начин - „работа за собствена сметка”. Целта е икономиката да стане по-ефективна и производителна без да се променя политическата система. Тези механизми се прилагат най-вече в услугите, търговията, селското стопанство. Почти всички фризьорници и бръснарници вече са частни, пълно е с частни ресторанти и таксита, масово се дават жилища под наем на чужденци. Селскостопанската земя пък се дава безвъзмездно от държавата за ползване на частни стопани, които се задължават само да я обработват и да осигуряват реколта и продукция. Ако спрат – земята се взима и се дава на друг, оставайки държавна собственост. Резултатът е, че пазарите са пълни с плодове и зеленчуци, а селяните са станали една от най-заможните прослойки.
Промените не вървят лесно и гладко, проявяват се и грешки, и противоречия, и недомислия, които трябва да се коригират „в крачка”. Но хората от квартала в Олгин бяха доволни, че мнението им се зачита, че преобразованията се предприемат само след широки обсъждания, че всички са имали възможност да се включат в националната дискусия по въпроса за бъдещото развитие на страната.
На изпроводяк един от домакините ни проговори... на български. Олгинчанинът Кресенсио преди около 30 години работел в завод „Мадара” в Шумен. И още помни езика ни! Два дни по-късно ни зарадва срещата и с друг „български” кубинец – Рейналдо, който пък се трудел в жп завода в София. Той дори се оженил за българка. Уви, по-късно се разделили и нашенката се прибрала у дома. Но имат двама сина. Единият живее в София, другият – в Олгин.
В града има много български следи – там десетилетия наред са работили български специалисти. Дори хотелът, в който бяха настанени участниците в колоквиума, носи името „Перник” и е граден навремето от български строители. Перник и Олгин са градове побратими още от епохата на соцлагера. В хотела има и ресторант „Варна”, и бар „Плиска”...
Не само олгинчани, а и всички кубинци грейват веднага, щом разберат, че имат насреща си българин. Започват да разказват истории за стари приятелства и смесени бракове и да въздишат носталгично за изчезналите от пазара български консерви и българска козметика. Сега по щандовете там има реномирани световни марки, но нашите още се помнят.
А Кения Серано, председателката на ICAP, ни посрещна с куплет от песен на много обичания в Куба Бисер Киров: „Куба и България, едно мачете и една роза...”


ИНТЕРВЮТА........................................

Кения Серано, председател на Кубинския институт за дружба между народите (ICAP):

КУБА Е ДИСИДЕНТКА В ДНЕШНИЯ ЕДНОПОЛЮСЕН СВЯТ

Кения, какво не разбират критиците на Куба в чужбина?

Битката ни не е, за да можем да казваме „да, господине”, а за да сме свободни, суверенни – това е ключът към разбирането на Куба. Основната грешка на нашите врагове е, че се опитват да представят кубинците като еднакви. Опитват се да ни вкарат в своето клише на еднополюсния свят. Но ние сме дисиденти в този техен свят. Имаме си нашето собствено разбиране какъв да е животът ни, затова ги плашим.
Социализмът не ни бе спуснат „отгоре” или отвън, ние сами направихме своята революция. Не сме приемали външни модели, но не сме имали и нормална среда, за да развиваме страната си на спокойствие. Блокадата ни държи в екстремални условия над половин век. До 1959 г. Куба имаше най-много коли на глава от населението в Латинска Америка, но и най-малко деца до 14 г., които ходят на училище... Имахме също 100 000 проститутки и 60% неграмотни... Днес 99% от децата в Куба се раждат в болнични заведения. Образованието ни на всички нива е безплатно. Ние си имаме своя собствена парадигма на щастието. Нима е по-щастлив онзи, който най-много консумира? Да имаш или да бъдеш е по-важно? Гладът на стомаха или гладът на духа да ни води?

Какви са изгледите американската блокада да падне?

По линия на програмата за улеснени контакти „народ-народ” хиляди американци имат възможност все пак да посещават Куба, въпреки официалната забрана за такива посещения, още тегнеща над американските граждани. И те с очите си виждат нашата действителност. Дават си сметка, че цял живот са били лъгани за живота в Куба. Ако това информационно затъмнение падне, ще падне и блокадата. Ето защо винаги повтаряме, че е изключително важна ролята на честните журналисти, които обективно разказват в страните си онова, което са видели у нас.

Куба разполага с доста приятели по света...

Благодарни сме на приятелите си за подкрепата! В 152 страни има асоциации за приятелство с Куба, а в 111 – комитети за освобождаването а Петимата наши герои антитерористи, които от 14 г. са в американски затвори. От 8 г. ежегодно организираме в град Олгин международни колоквиуми за солидарност с Петимата. С всяка година идват все повече и повече чуждестранни участници. През 2012-а бяха над 300 делегати от 44 страни. Разгласяването на случая с Петимата и печеленето на широка международна подкрепа за тази кауза е от първостепенно знаочение! В момента в САЩ се задвижва юридическа процедура около документ, открит от един от адвокатите на Петимата. От документа личи, че създалите предубедена обществена среда публикации в пресата преди, по време и след процеса срещу Петимата, са били поръчани и платени с милиони долари. А това е нарушение на американските закони. В такъв случай процесът би трябвало да бъде анулиран. Разбира се, правителството на САЩ не е заинтересовано това да се разгласява. Изобщо целият случай на Петимата, също както и кубинската тематика като цяло, е покрит с плътна завеса от дезинформация и премълчаване. Това трябва да се промени и разчитаме много именно на приятелите ни по света – да надигат все по-гръмко глас за истината!

Какво представляват промените, които се осъществяват днес в Куба?

Никога не сме копирали автоматично ничий чужд модел. Старали сме се да вървим по свой път. Несъмнено, допускали сме и допускаме грешки, но винаги се стремим да ги коригираме, съобразяваме се с мнението на народа, много сме самокритични. С голямо внимание се вслушваме всеки път, когато приятел поиска да сподели с нас опита си.
Основната ни цел в момента е да стане по-силна и жизнена икономиката на страната. Водеща остава обществената собственост, но се освобождава пространство и за смесената, и за частната. Нищо от неолиберализма обаче нямаме намерение да заимстваме. Неолиберализмът се провали навсякъде по света. Днес в Латинска Америка във възход са други, алтернативни модели. Всяка страна от нашия регион търси свой специфичен път. В Боливия имаме индианска революция, в Еквадор – гражданска, във Венесуела – Боливарска. Куба актуализира социализма си съобразно своите собствени условия. Здравеопазването и образованието у нас остават безплатни и общодостъпни. Но заплатата вече ще се определя според приноса, според качеството на труда. Равенството не означава уравновиловка

Как се взимат решенията за извръшваните промени?

За нас, кубинците, е сложно да градим социализма, от който се нуждаем, но държим да участваме активно в този процес. 8 милиона души се включиха в преките дебати по време на над 163 000 събрания за това, какви промени трябва да се извършат в страната. 3 милиона специфични мнения бяха взети предвид в изработването на тезисите на ККП за бъдещото развитие на Куба.

................................
Мариела Кастро, дъщеря на Раул Кастро, психоложка и сексоложка, ръководителка на кубинсикя Национален център за сексуално възпитание (CENESEX):

ПАДАНЕТО НА БЛОКАДАТА БИ ОЧАРОВАЛО И АМЕРИКАНЦИТЕ

Мариела, какво ще кажеш за „актуализацията на социализма”, както в Куба наричате промените у вас през последните години? По света често ги възприемат като вариант на „китайския модел”...

Кубинският народ е показал ясно своята обвързаност със социализма и своята заинтересованост Куба да осъществи своя социалистически преход. По моите критерии ние всъщност още не сме социалистическа страна, а сме в процес на разработване на нашия социалистически проект. Това е един непрекъснат процес на учене. Той не е затворен, не е приключил. Новите условия оформят нови предизвикателства и поставят нови елементи за анализ. В проекта ни, съпроводен с много трудности, се е акумулирало всичко, което човечеството е натрупало досега, всички социални механизми, съдържащи и негативни елементи като дискриминация или експлоатация. Да се промени всичко това заедно със социалното съзнание е изключително сложно. Едно от най-големите предизвикателства на социализма е именно културната промяна, промяната в съзнанието. Тя изисква нови механизми, също и в икономическата сфера. Подготвайки своя VІ конгрес, който се състоя през април 2011-а, ККП задвижи един широк всенароден дебат по проблемите на страната. В него пряко се включиха милиони кубинци. Целта бе всеки, който не харесва нещо в живота ни, да даде своите предложения за корекции на грешките. Днес всички събрани предложения се внедряват чрез нови закони и други нови мерки на властта. Несъмнено налице са още много нерешени противоречия, имаме още много неща да променяме, защото никак не е лесно всичко да се реши от раз. Така че сме в процес на непрестанен градеж.

Как един чужденец да разбере какво става в Куба?

Ами да дойде да поживее тук като кубинец. Да види колко е трудно. Колко противоречия имаме. Винаги повтарям, че не трябва да се боим от противоречията, а да работим, за да ги преодоляваме. Задачата на партията е да изучава внимателно тези противоречия и да ги слага на масата за обсъждане, за решаване. Не да ги запушва, не да ги премълчава. Ако започне да го прави, ще престане да е партия авангард, която води към социализъм. Народът иска социализмът да се засили, да се подобрят механизмите му. Имаме плюсовете на безплатното здравеопазване и образование, на напредъка в спорта и културата. И не искаме да ги губим. Искаме плюсовете да се умножат и засилят. Да се подобрят механизмите, за да се даде най-висококачествено обслужване на населението във всички сфери. Да се стимулира производството на продукти и услуги – както чрез по-ефективно държавно управление, така и чрез личния, частния принос. Всичко това – подчинено на принципа на социалистическото коопериране и участието, не на експлоатацията.

Била си сравнително наскоро в САЩ...

Да, през май 2012 г. Одобриха една моя разработка за Конгреса за латиноамерикански изследвания в Сан Франсиско и ме поканиха да се изкажа. Бях поканена и от базираната пак там Световна асоциация на специалистите по трансполово здраве, на която съм член. Освен това ме покани и Обществената библиотека в Ню Йорк за една конференция. После програмата ми се разшири, защото се появиха още хора и организации, които помолиха за срещи, събрания, конференции и т.н. Беше изключително интересен и плодотворен обмен между професионалисти и активисти – както в Сан Франсиско, така и в Ню Йорк.

Какво е отношението на американците към Куба?

Видях, че американците са изпълнени с огромно любопитство към Куба. Конкактувах и с много кубинци, също с кубино-американци, беше прекрасно. Кубинската и кубино-американската общност е интересна, атрактивна, близка до нас духом – говоря за онова, което е извън целия декор, шоуто и манипулацията на кубино-американската мафия. Тази мафия си има бизнес с опорочаването на Куба. Проблемът в отношенията между САЩ и Куба идва от бизнес интересите на една малка група кубино-американци и американци. Но нещата се променят. Поне според онова, което чух и научих там. Показателен е и вотът в полза на Обама.
В Сан Франсиско участвах и в един митинг, организиран от кубино-американци и от американци, в подкрепа на освобождаването на нашите петима герои, които от 14 години са в затвори в САЩ. Включиха се и хора от Конгреса за латиноамерикански изследвания. Присъстваха много известни имена от американските артистични среди. Оттам говорих по телефона с Херардо в неговия затвор, говорих и с Рене, който е в пробация в Маями. Потвърдих им неизменния ангажимент на Куба за тяхното освобождение. Уверих ги, че има и една немаловажна част от американския народ, която ги подкрепя. Вярвам, че това е силно движение. Те са много активни. Но онова, което пряват всички групи за подкрепа, включително и ние в Куба, не е достатъчно. Трябва да се намерят още механизми, за да могат повече американци да научат за този случай, за да се ангажират повече влиятелни личности в САЩ, за да се стигне до президента Обама, в чиято власт е да реши съдбата на петимата.

Възможно ли е скорошно нормализиране на отношенията между САЩ и Куба?

Личните ми впечатления са, че американците ще са очаровани от такова нормализиране.

А Обама?

Смятам, че лично на него това би му харесало. Ситуацията наистина е абсурдна. Блокадата на Куба е нарушение на международното право, а и на правата на самите американски граждани, които нямат право да пътуват до нашата страна.

............................
Адриана Перес, съпруга на Херардо Ернандес:

14 ГОДИНИ СА ОТКРАДНАТИ ОТ ЖИВОТА МИ

Адриана, как се чувстваш след 14 г. изпитания и как приемаш солидарността?

За да се издържат тези 14 г. и онези, които още остават, за моя съпруг и за неговите другари е много важно да усещат солидарността. Солидарността, която получаваме, която ни подкрепя, която дано успее да намали времето им в затвора и с която дано гласовете ни достигнат до президента Обама – защото той има възможността да освободи моя съпруг, осъден на две доживотни присъди плюс 15 г. Ако не е тази солидарност, няма шанс Херардо да се върне в Куба, защото ще го оставят да умре в затвора. Най-важното за нас е да работим заедно, да се обединяваме. Нищо не става само с една проява, с една акция. Само заедно, сливайки общата ни енергия и координирайки инициативите си, можем да акумулираме необходимата ни сила. Именно това е и целта на тези колоквиуми в Олгин. Сегашният е вече Осмият. За мен – наред с топлотата от подкрепата на толкова много приятели по света – колоквиумът за съжаление носи и тъга... Тук планираме какво ще правим догодина, а това означава, че явно и догодина нашите Петима герои все още няма да са в Куба... Разбира се, полезното е, че сме се събрали да градим стратегията на бъдещата ни работа, да обсъдим какво да се направи, за да не останат Рамон и Антонио да излежават докрай своите присъди от 30 и 27 години, за да не остане Херардо до смъртта си зад решетките, за да ми разрешат най-после да посещавам мъжа си през оставащото време... Всяка акция в защита на Петимата из различните континенти за нас е много важна. Брагодарим на всички за направеното досега, за усилията да се постигне завръщането на Петимата и за отстояването на социализма в Куба.

Ти лично вярваш ли, че през този президентски мандат на Обама може да се постигне позитивно решение по случая с Петимата?

Да кажа „не”, значи да отрека вярата, която ме крепи всеки ден. Да кажа „не”, значи да омаловажа всекидневните усилия на всички вас. Всеки ден се будя с мисълта, че той ще е последният без Херардо. Затова вярвам, че всичките сили и ентусиазъм, които съм вложила и влагам в нашата кауза, трябва по-скоро рано, отколкото късно да надделеят. Държа да съм оптимистка. Но, разбира се, 14 години са много време, то е откраднато от нашия живот, от нашето бъдеще, от надеждите ни! Не бива повече да продължава тази несправедливост! Смятам, че през втория си мандат Обама ще е в по-добри условия да направи нещо позитивно по случая. Международната солидарност с Петимата също изисква и очаква това от него.

..............................
Елизабет Палмейро, съпруга на Рамон Лабаньино:

В РЪЦЕТЕ НА ОБАМА Е ХУМАНИТАРНОТО РЕШЕНИЕ НА СЛУЧАЯ С ПЕТИМАТА

Елизабет, ние с теб се срещаме вече за трети път. Интервюирах те през 2008 г. в Хавана и през 2010 г. в София – на Европейската среща за солидарност с Куба. Какво ново ще разкажеш сега, на VІІІ колоквиум за солидарност с Петимата? Как се развива ситуацията?

Чувствам удволетворение от работата, извършена през тези години, от постигнатото междуременно. Това е тежка работа, като на мравчици – да събираме човек след човек, да вървим среща след среща... Продължава да е много трудно да стигнем до големите медии, но успехи има. Вече виждаме, че като отиваме в чужбина, не е нужно да обясняваме случая с Петимата от нулата. Приятелите ни в различните страни са напреднали, разпространьявайки необходимата информация. Онова, което правим ние, е да съобщаваме за случващото се в момента. Както напрмер сега, докато си говорим с теб, всъщност очакваме съдийката да се произнесе по разкритията, че е имало поръчкови журналистически публикации преди, по време и след процеса. Те са създали изкривена обществена нагласа по случая. Моментът е много важен. Същата съдийка, която при преразглеждането намали предишните доживотни присъди на мъжа ми и на Антонио, сега трябва да вземе решение дали изобщо да не анулира отсъденото от съда. Във всеки друг случай именно такова би трябвало да е нейното решение. Но ние сме скептични към американската система. Онова, в което вярваме, е международната солиданност. Докато чакаме решението на съдийката, се предприемат стъпки и по случая на Рене, който трябва да изтърпява тази абсурдна пробация от 3 г. на американска територия преди да му разрешат да се върне в Куба. За да преодолее това, той е подал молба за отказ от американско гражданство, което той има по рождение, защото се е родил в САЩ. Целта е да може да се върне по-скоро при семейството си в Куба, което междувременно се разрасна. Той вече има внук, дъщеря му Ирмита роди бебенце и вече го наричаме внучето на Петимата. Сега е решаващ момент за движението на солидарност. Обама бе преизбран като президент. В ръцете му е възможността да освободи Петимата, да прекъсне това заложничество, продължаващо вече над 14 г.

Дали наистина би го направил? Вярва ли ти се?

Който няма вяра, не успява. Ние, семействата, сме мобилизирани максимално. Движението за солидарност – също. Наясно сме, че с друг президент, републикански, би било много по-трудно. Рене скоро ще изтърпи пробацията, Фернандо ще излежи присъдата си през 2014 г., после ще излежи своята и Тони, после Рамон – през 2024 г. Но какво значи да чакаме така да минат годините? Ами Херардо, който никога няма да излезе с двете си доживотни присъди?! Така че много се надявам, че преди да изтекат тези 4 г. от втория мандат на Обама ще се намери решение на хуманитарна основа. Готови сме да обсъждаме, да говорим по тази тема, да търсим хуманитарно решение.

Има ли промяна в начина, по който американските власти третират роднините, желаещи да посетят Петимата? В твоя случай продължава ли психическия тормоз, за който ми разказваше миналия път?

Откакто администрацията на Обама е на власт, няма промяна в отказа да се издадат входни визи и разрешения за посещения на съпрузите им от страна на Адриана и Олга – жените на Херардо и Рене. Онези, които получаваме американски визи, за да посетим близките си, по-рано отивахме веднъж на година, година и половина, даже веднъж на две години и половина. Понякога не ни даваха визи. Но сега, с администарицята на Обама, усещаме по-уважително отношение към нас. Така че например аз и децата два пъти годишно навестяваме Рамон в затвора. Не е каквото искаме най-много – да го видим свободен, но поне можем да го посещаваме редовно и американската страна затича това наше основно право. Не е така обаче с Адриана и Олга, които още не могат да видят мъжете си.

Как сред всичко това се чувстват дъщерите ви?

Лизбет и Лаура станаха вече млади жени – сред цялата тази битка. При ареста на баща им Лизи беше на 1 година, а Лаура – на 6. Сега са на 15 и на 20. Нали можеш да си представиш как е преминало цялото им детство и юношество – под знака на битката за свободата на баща им. И под супервниманието на медиите, фиксирано върху случая – покрай многото нарушеия на човешките права и на елементарните семейни права в предишни периоди. Момичетата трябваше от много малки да поемат своята отговорност. Но мисля, че се справиха чудесно – благодарение на подкрепата на Рамон, независимо че не е е в къщи. Лизбет не го е виждала, а Лаура не го помни другояче, освен в затворнически одежди... Независимо от голямата обич на много хора по света, момичетата ни са възпитани в скромност, като част от голямото семейство на Петимата. Много добри ученички са. Израсли са практически със самотна майка, защото моята ситуация де факто бе именно такава. Но никога не са изпитали горчивина от това. Рамон винаги се е опитвал да споделя най-важните им моменти, дори и от дистанция. Кой знае още колко таква моменти ни чакат, ако не възтържествува справедливостта...

Ученички ли са и двете момичета?

Лизбет е ученичка, с много добри оценки, а Лаура следва втора година международни отношения, отличничка е. Много са ученолюбиви и двете. Сега съм тук, а те са сами у дома. Лаура отговаря за сестра си, готви й. Спокойна съм, че те са добре и няма да имат никакви проблеми.


...............................

Алисия Храпко, ръководителка на комитета за подкрепа на Петимата в Окланд, Северна Калфорния, САЩ:

ТРУДНО Е ДА СЕ ПРОБИЕ СТЕНАТА НА МЪЛЧАНИЕТО В САЩ


Алисия, ти си една от най-изявените активистки на движението в подкрепа на Петимата в САЩ, но май не си американка...

Аржентинка съм, но живея в САЩ. Напуснах Аржентина през 1976 г. заедно с тогавашния ми приятел заради репресиите на извършилата военен преврат хунта. Оженихме се. Живяхме 2 г. в Мексико, опитахме се да се върнем в Аржентина през 80-те, но не стана и се установихме в САЩ, защото бащата на мъжа ми беше американец. Иначе никога не съм искала да живея в тази страна. По-късно се разведохме... А моите баба и дядо пък са били украинци, емигрирали в Аржентина. От тях съм наследила фамилията си.

Как се ангажира с казуса на Петимата?

В САЩ се присъединих към група за солидарност с Куба и дойдох за първи път на острова през 1984 г. с организацията „Пастори за мир”. После станах по-активна в движението в подкрепа на Куба в Окланд, Северна Калифорния, където живея. Участвах активно в борбата за връщането на момченцето Елиан Гонсалес в Куба – нали помните онзи случай от 1999-а? В движението ни имаше и салвадорци, и мексиканци, и други латиноамериканци, родени в САЩ. Така логично се включихме и в солидарността с Петимата, въпреки че веднага след ареста им още не знаехме кои са. Куба оповести това чак по-късно. Незабавно започнах да работа за Петимата. Включих се в един комитет, създаден в Сан Франсиско. Пишем на Петимата, посещаваме някои от тях в затворите. Имахме късмет да ни разрешат да видим Херардо. Там не дават да посещаваш затворници, ако не си ги познавал по-рано. Херардо беше в Ломпок, Калифорния. Него го отделиха от останалите, защото му отправиха по-тежки, напълно скалъпени обвинения. Така че от 2002-а посещавам Херардо, вече 10 г. Моят сегашен приятел също успя да влезе при него. Опитваме се да го подкрепяме с каквото можем. Много силно впечатление ни прави неговото достойно поведение, стоицизмът, с който понася всичко. С жена му Адриана станахме големи приятелки. Също и с другите роднини на Петимата – помагаме им за визите, за пътуванията до затворите. На кубинските дипломати не се разрешава да пътуват из САЩ, така че ние се ангажирахме с логистичната подкрепа за семействата при посещенията им.

Какви други дейности развивате?

Координираме нашите дейности за солидарност с Петимата с международиня комитет в тяхна подкрепа начело с Грасиела Рамирес. Използвам опита, който натрупах покрай „Пастори за мир” и борбата за връщането на Елиан. В движението за Петимата започнахме с провеждането на срещи с интелектуалци. После организирахме концерт в Ню Йорк. Имахме много трудности, правехме такова нещо за първи път. Опитаха се да саботират концерта ни с голяма демонстрация точно срещу залата, но все пак той се състоя, имаше много зрители. Това беше първият концерт в САЩ за Петимата. После започнахме да идваме на колоквиумите в Олгин и така опознахме другари от други части на света – от Европа, Канада, Латинска Америка и т.н. С аржентинците поддържаме особено тесни контакти, нали съм аржентинка...

Има ли координационен център на движението в подкрепа на Петимата в САЩ?

В САЩ има един национален координатор, който се казва „Мрежа за солидарност с Куба”. Но тази структура обхваща цялото движение в подкрепа на Куба, не е специализирана само за Петимата. Аз съм само една от координаторките на движението. А за работата по случая с Петимата няма единен координатор. Има различни комитети в различните части на страната. Трябва да се има предвид, че територията на САЩ е много голяма и всеки щат е като една отделна страна. Има групи в Ню Йорк, във Вашингтон, в Калифорния, в Чикаго, в Минесота... Много са. Когато се виждаме на сбирките на Мрежата, си говор