„Няма да кажа, че сме забогатели, но живеем добре, нищо не ни липсва и се занимаваме с онова, което ни харесва. Друг на наше място сигурно би се закахърил за нова кола, но това са глезотии, на нас и тази още ни върши работа. Ако останат излишни пари, по-добре да ги дадем за пътуване до България например.” И засменият Маурисио, който от няколко години издържа семейството си, давайки под наем на чужди туристи двата фамилни, слети ведно апартамента на брега на Хаванския залив, шляпва гальовно волана на москвича от 80-те. Той го върти със замах, докато ми прави показна обиколка из вечерния Мирамар (в превод – „Виж морето”), прелестния резиденциален квартал на Хавана. Сега всичките тези елегантни вили с чудни градини и басейни са посолства или „къщи за гости”. А преди Кубинската революция от 1959-а са принадлежали на най-големите богаташи и поддръжници на диктатора Фулхенсио Батиста, побегнали като него в чужбина от партизаните на Фидел Кастро.
„Виж, виж, това е българската посланическа резиденция,” протяга ръка от задната седалка Диана, жената на Маурисио, и сочи потънала в зеленина ограда. Диана е завършила туризъм в България в началото на 80-те и още говори отлично езика ни. Мъжът й пък е с диплома по ядрена физика от бившия СССР. С двамата сме стари приятели и още от предишното ми идване в Куба преди 4 г. знам, че от над една петилетка си осигуряват прилични доходи, отдавайки се на семейно хотелиерство. Нарекли са „Бея виста” („Красив изглед”) двата си апартамента, заели целия последен етаж на един от високите блокове точно на устието на вливащата се в Хаванския залив река Алмендарес. Панорамата към града и морето оттам наистина е прекрасна. Прозорците от едната страна посрещат изгрева, а терасата от другата изпраща залеза. В уютните и просторни стаи с всички съвременни удобства са гостували хора от най-различни части на света. Само българи още не са идвали. Но пък са имали млада двойка от Македония, с която Диана се разбирала с лекота на български. С повечето от туристите стават добри приятели, някои от тях повтарят и потретват остядането в „Бея виста” при други идвания в Куба.
Всъщност, докато учел навремето ядрена физика, Маурисио се канел да работи в замислената първа кубинска АЕЦ в град Сиенфуегос, която щяла да се издига със съветска помощ. Дошла обаче горбачовата перестройка, после рухването на соцлагера и изтеглянето на всички бивши „братя” от Острова на свободата – и Куба така си и останала без ядрена централа. В началото на 90-е изоставените от бившите си съюзници сами на себе си кубинци преживяват кошмарен период, наричан „специален”. Ето как го описва Маурисио: „Под несекващата американска блокада, без разработени алтернативни външни пазари, без резервни части за машините ни, които все бяха съветски или от соцстраните... Нямаше бензин, минахме на велосипеди, пускаха тока само отвреме-навреме, водата също спираше, защото електрическите помпи нямаше с какво да работят. Въпрос на оцеляване беше бързо да тръгнат промени в икономиката, да се стимулира личната инциатива, да се установят нови външни партньорства, да се осигурят инвестиции”.
Това и започва да се прави още в средата на 90-е, когато в Куба се появяват първите частни хотели и ресторанти и страната се отваря се за капитали и смесени предприятия от Канада, Европа, Латинска Америка. През 1995 г. е приет Закон за чуждите инвестиции. Започва бум най-вече в туризма. В него инвестират компании от Канада, Испания, Италия, Франция, Великобритания и т.н. Смесени предприятя обаче има и в други отрасли – например, в добива на никел, където участват канадски капитали. Днес в 37 сектора на кубинската икономика действат над 400 смесени фирми с ресурси и предприемачи от 45 страни. Общият обем на чуждите инвестиции е около 5 милиарда долара. Делът на латиноамериканските страни в тях непрекъснато расте. Широко известен е приносът през последните години на венесуелския петрол за икономическата стабилност на Куба, която пък се отплаща с медицински и образователни програми в родината на Уго Чавес, а и из цял Латинска Америка. Много успешно се развива и сътрудничеството с Бразилия. При визитата на Дилма Русеф в Хавана в началото на 2012-а бе даден старт на мащабна бразилска инвестиция в размер на около един милиард долара за модернизиране на кубинското пристанище Мариел на 40 км от Хавана и за изграждане на свободна икономическа зона около него заедно с цялата транспортна инфраструктура.
Изключително топли и интензивни са и връзките на Куба с Китай и Виетнам. Редовно се обменят визити на най-високо ниво и с подчертан интерес се опознава доста богатия опит на двете азиатски страни в „пазарния социализъм”. Китай присъства и във видимото всекидневие – със спретнатите китайски автобуси на вече доста по-уредения от по-рано хавански градски транпорт или пък с изпъстрените с йероглифи шарени опаковки на различни бисквити и сухи пасти по магазините.
А Виетнам, който исторически и като размери е по-близък до Куба, влезе с ярък нагледен пример дори в едно от ключовите изказвания на кубинския лидер Раул Кастро пред лансиралия новия етап на промените в страната VІ конгрес на ККП през април 2011-а. Критикувайки слабостите в кубинското селско стопанство, Раул припомня на делегатите на конгреса, че навремето кубински специалисти научили виетнамците как да отглеждат кафе. И продължава: „Днес Виетнам е вторият в света износител на кафе. Висш виетнамски служител наскоро попитал свой кубински колега: как е възможно вие да сте ни показали как расте кафето, а пък сега да го купувате от нас? Не знам какво е отговорил кубинецът. Сигурно е казал: заради блокадата е”. Така Кастро иронизира увлечението да се извиняват всякакви вътрешни неуредици с продължаващото вече пет десетилетия антикубинско търговско ембарго на САЩ. То наистина нанася своите сериозни поражения по икономиката на острова и се изчислява на стотици милиарди долари преки щети. Но има и чисто вътрешни грешки – бюрократизъм, раздути държавни щатове, нехайство, нерентабилно боравене с ресурсите. Кубинците си ги признават открито. Именно коригирането им е целта на предприетия курс към „актуализация на социалистическата икономика”, „децентрализация с участието на работниците”, „планиране, съобразено с пазарните тенденции”.
Преди да бъдат приети последните промени, те са подложени на няколкомесечно широко обсъждане из цялата страна през 2010-а. В дискусиите на около 163 000-те събрания в кварталите и по месторабота се включват 8 милиона от общо 11-е милиона кубинци. 3 милиона от изказаните мнения се вземат предвид при изработването на обширната програма с около 300 ключови промени в икономиката и социалния живот на Острова на свободата, приета на конгреса на ККП през 2011-а. Селското стопанство, туризмът, услугите са отварят за частната инициатива, наричана „работа за собствена сметка”. Към тези сфери се пренасочват около 500 000 служители, които постепенно се съкращават от държавния сектор, като за старта на новите им инициативи зе осигуряват преференциални кредити. Специални улеснения вече има и за създаването на кооперации, включително за дребни производства.
Днес всички фризьорници и бръснарници в Куба са частни, много таксиджии също работят „за собствена сметка”, да не говорим за уютните семейни ресторантчета, които тук се наричат „паладарес” – по името на заведението на главната героиня от един популрен бразилски сериал.
Селското стопанство видимо е дръпнало напред. При пътуване из страната трудно може да се види необработена земя. Из Хавана е пълно с колички, от които се търгува с пресни плодове и зеленчуци. Яйцата, маслото, сиренето, месото са със забравен от нас натурален вкус и аромат. След изказването на Раул за виетнамското кафе на рафтовете в магазините се е завърнало и кубинското – сортът „Кубита” е направо вълшебен. Но все още има недостиг на разнообразни меса. Преобладава пилешкото, въпреки че кубинците много обичат и свинско – да им се не начуди човек при техния климат. На доста места в провинциалните градове е нормално някое семейство да си гледа прасенце, вързано за колче в двора на блока.
В Куба се отглеждат и собствени сортове ориз, без които хората тук също не могат. Най-любимото и супервуксно ястие е „конгри” – ориз, сварен заедно с черен боб, като при сервиране отгоре се сипва сос с кълцано месо.
Най-популярното питие е местната бира „Буканеро” в два вида – по-силна и по-слаба. Ромът, разбира се, също е тук. Но прочутият у нас „Хавана клуб” го нямат за нищо – ширпотреба е. Истински стойностните марки са „Каней” и „Сантяго де Куба”. Цената е горе-долу еднаква. 3-годишният ром е около 3 евро, а 7-годишният – към 6.
Чужденците често се объркват с двойната кубинска валута и курсовете й. Циркулират два вида песо – обикновено и конвертируемо, наричано кук (CUC – cubano convertible). Кубинците получават заплатите си в обикновени песос, допълнени от купонна книжка, която им осигурява пакет от основни стоки на символични цени. 24 обикновени песос са равни на 1 кук. А 1 кук е равен на около 1,25 евро. С кукове може да се купи всичко, но ако кубинецът е само на държавна заплата, която в добрите случаи е около 500 песос, пазаруването в кукове му излиза много солено. Реално обаче почти всяко семейство има роднини в чужбина, които редовно пращат парични преводи и доста помагат. Добре са и кубинците от смесените фирми, които получават част от заплатите си в кукове. Все повече от работещите „за собствена сметка” също се радват на прилични доходи.
Двойната валута дразни доста хора в Куба, защото създава разслоение. Усилено се обсъжда замяната й с единна и явно това ще е една от следващите промени. Те не спират, станали са постоянен процес. Буквално преди дни влезе в сила и отмяната на изходна виза за кубинците, желаещи да пътуват в чужбина. Така изчезва едно от главните обвинения на критиците на кубинското управление отвън – че липсвала свобода на пътуванията. Всъщност Хавана винаги е повтаряла, че по-големите пречки идват от малкото издавани входни визи за кубинци от други страни. Най-честият отказ от Испания например е „потенциален имигрант”.
Кубинците са любопитни към околния свят, биха отишли навсякъде, биха поработили навън срещу по-добро заплащане, но са и пламенни патриоти и много държат на семейните връзки. Нищо, че могат да имат по няколко брака – децата от всичките са равнопоставени и обожавани. Изобщо децата са най-привилегированите на острова. Освен че са обградени с искрена обич от всички големи, разполагат и с всички естри на всеобщото безплатно здравеопазване и образование. Буквално всяко дете е обхванато и от широката мрежа кръжоци и специализирани школи за изкуства и спорт. Няма кубинче, което да не пее, рисува, танцува, играе бейзбол, плува, пише стихове...
Държавната политика за насърчаване на млади таланти е дала „рамо” и на изгряващата звезда на кубинската анимация – 32-годишния Ернесто Пиня Родригес, гостувал и на варненския анимационан фестивал у нас. „Пробивът” му идва на един кубински фестивал за начинаещи аниматори още преди 11 г. Сега вече Ернесто е в журито му, а творбите му, третиращи с хумор най-вълнуващите младите кубинци теми, са изключително популярни в страната и печелят награди в чужбина – в Германия, Аржентина, Бразилия, Италия и т.н. Особен успех има образоветелният сериал за пубертета. Новият му проект е весело анимационно представяне на детството на известни личности под надслова „Когато бях на 10”. Убеден е, че хубавият пример е чудесен стимул не само за децата, но и за цялото общество.
Днешна Куба оставя впечателние на страна в усилен ремонт. Най-видими сега са скелетата по хаванския крайбрежен булевард „Малекон”, чиито красиви сгради една след друга грейват с обновени фасади. В Старата Хавана, която е под закрилата на ЮНЕСКО, вече е приключила една от най-мащабните реконструкции и основните й площади вече сияят с автентичното си архитектурно достолепие. Не секва туристическата блъсканица около двете любими заведения на Хемингуей тук – „Бодегита дел медио”, където си пиел мохитото, и „Флоридита”, където му поднасяли дайкирито. Но понеже Куба е много повече от всичко това, оставям за следващия път докосването до уникалните й плажове, природните й резервати, крокодилите, делфините и целувката на морския лъв...